Очите

Отворих очи и в този миг усетих, че нещо не беше наред. Размърдах се неспокойно в леглото, оттърсвайки се от мъгливия свят на сънищата, докато същевременно се опитвах да слепя парчетата от реалността в главата си. За разлика от всяка друга сутрин, този път някои май не пасваха съвсем. Нещо определено не беше наред...

Отхвърлих завивките и станах от леглото, търсейки причината за това мое странно чувство. Огледах се и веднага я съзрях. Трябва да призная, че леко се постреснах. Стените в спалнята се бяха сдобили с очи.

Известно време стоях, втренчен в очите, както и те в мен. Беше много тихо. Може би още сънувах. Запътих се към банята, за да си измия зъбите. За миг се поколебах, преди да отворя вратата, но после решително натиснах дръжката. Две очи, точно над тоалетната чиния, ме фиксираха. А петната от мръсотия и влага по стената, сякаш допълваха очите до някакво лице. Лице, застинало в безмълвен крясък, като онази картина на Мунк, вероятно се сещате коя.

Измих си зъбите някак и се запътих към кухнята, за да си приготвя закуска и чай. Не се изненадах особено, когато установих, че и там стените са пълни с очи. Вече бях започнал да свиквам.

Намазах си две филии с масло и сирене, поръсих ги с червен пипер, опитах се да усетя изветрелия аромат на чая, и се отправих към хола, защото все се надявах, че поне там ще мога да закуся необезпокояван от нежелани погледи. Но уви...

Очевидно и там през нощта по стените бяха порастнали очи. Гледаха и не мигаха.

Какво да правя, изядох набързо сандвичите, няколко пъти се задавих, но преглътнах храната с чая и побързах да се облека. Трябваше да изляза на чист въздух!

С бърза крачка преминах през коридора, устремен към входната врата... и съпътстван от много погледи...

Нейсе.... най сетне навън! Опитах се да поема дълбоко въздух, но дъхът ми секна. Пак очи! Поникнали по сградите като кожни мехури или тумори, изцъклени, взиращи се, немигащи. Взиращи се нагло и безпардонно!

Усетих нечии поглед зад гърба си. Обърнах се на другата страна и...

...видях друга безкрайна поредица от очи, втренчена в мен. Доплака ми се, но се сдържах. Може би защото някак си усещах, че тези очи не могат да плачат. Значи не трябваше и аз.

Бях изгубил усещане за време. Всъщност, колко ли беше часът? В бързината да избягам от дома си, не си бях сложил часовника, чиято липса засилваше чувството за безвремие у мен. Никъде не се забелязваше часовник по фасадите на сградите. Сякаш тези очи бяха заели мястото на всичко останало. Очевидно трябваше да попитам някого. Загледах се по минувачите, чудейки се към кого да се обърна. Придадох си любезно изражение и застинал в учтива полуумолителна полуусмивка зачаках някой да отвърне на погледа ми. Но хората сякаш не ме забелязваха и продължаваха по пътя си. Известно време стоях в почуда, питайки се нима бях чак толкова незабележим? Мина още известно време, преди да разбера защо това е така. Отговорът, разбира се, бе очевиден, но понеже човек е склонен да вижда само това, което очаква, той буквално ми убягваше от очите. Минувачите просто нямаха очи! Да, докато стените и сградите се бяха сдобили с очи, хората бяха загубили своите собствени очи. Те бяха станали слепи, макар и да не осъзнаваха този факт, понеже се ориентираха чрез представите си за света, без повече да го виждат!

Боян Таксиров

илюстрации: DALL-E