Преди известно време, с цел да си упражня разбирането на разговорния немски, гледах „риалити“ видеоклип за работата на полицаи по време на нощна смяна в разгулния квартал Sankt Pauli в Хамбург. Та полицаите бяха спряли няколко подпийнали младежи, които обаче въпреки алкохолния си градус, показваха разумно благоприличие пред представителите на реда. Но не личеше да са изпълнени с уважение. Един от тях, след като отговори на полицейските въпроси с неохота, показа учудваща самокритика, като взе да обижда себе си пред полицейските служители с изрази от рода на:
Аз съм шибан педераст! Аз съм пълен идиот! Аз съм си таковал м*йката! Ясно е, че съм абсолютен нещастник. Аз съм палячо! Просто съм шибаняк...
...и така нататък, докато полицаите не му казаха да се маха.
Коментаторът зад кадър обаче каза, че въпреки обидите, отправени към тях, полицаите са запазили пълно хладнокръвие и са се държали професионално. Не, проблемът не беше в оскъдния ми немски. Не бях разбрал погрешно нито човека от клипа, нито коментатора. Осъзнах, че това беше легален и безопасен начин човекът да си каже мнението за полицаите пред самите тях, без това да има твърде неприятни последици за него. Той ги беше адресирал и те го бяха разбрали перфектно, но не можеха да направят нищо, защото де факто той обиждаше самия себе си! Тогава си дадох сметка за промяната в комуникацията, която протича с ускорени темпове. Значението на думите все повече се променя от контекста в който те са казани, употребата на всякакви намеци се засилва, както и на метафоричния изказ. Това най лесно може да се забележи в социалните мрежи и медиите, където троловете често извършват своите лични нападки според принципа „думам ти дъще, сещай се снахо“, коментирайки уж някой от статията над коментарите. Разчита се, че адресатът ще припознае себе си в посланието, като това припозване дори усилва токсичния емоционален ефект на тролския пост.
Когато езикът изгуби своята конкретика, комуникацията може да „кривне“ към надпревара по софистицирано забиване на ножове в гърба. Явно съвременният „цивилизован“ човек е склонен да извършва някои недотам цивилизовани неща, стига да е сигурен, че няма да има негативни последствия. Но загубената конкретика на езика често прави и нас „изгубени в превода“, и така да виждаме в думите на другия отраженията на нашите собствени склонности, подозрения и представи.
Но независимо от това винаги ще имаме "едно наум"...
Коментар