Основно има два възгледа за обществото. Единият е, че обществото може да се разглежда като механизъм или машина, докато другият гласи, че обществото е процес. Първият възглед е по характерен за консервативно настроените хора, за тези с недотам демократични и дори фашистки убеждения, докато вторият е по присъщ на тази част от населението, която е с либерални нагласи. Небезизвестният британски философ от австрийски произход Карл Попър, в труда си „Отвореното общество и неговите врагове“, защитава втората идея, че обществото е процес.
Но ако разгледаме обществото като машина, която се състои от отделни части и която се проектира, изгражда и ремонтира, какво тогава става с човека? Може ли той да съществува като самоопределящ и самоактуализиращ се индивид, бидейки едновременно болтче в тази машина? Всяка отделна част в машината е строго специализирана за даден вид дейност и си има точно определено място, според устройството на машината. Всички части от един вид са напълно стандартизирани, няма как да съществуват гайки или болтчета със случайни вариации в размера и формата си. Освен това не може понякога гайката да изпълнява функцията на болта, а болта функцията на пружината, да речем. Машина, съставена от подобни „уникални“ части не би могла да се конструира и да работи. Но как изглежда тази логика съотнесена към обществото като машина и човекът, като част от нея? Можем ли ние, отделните индивиди да бъдем като споменатите гайки и болтове – напълно стандартизирани, разделени и моделирани по предназначение, без оглед на нашите права, желания, стремежи? Дори и нацистите и фашистите не са успяли да стигнат чак дотам, въпреки че са вървяли в точно тази посока. Засега такъв ред е постигнат единствено в дистопичните романи като „1984“ на Джордж Оруел, „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли и още много други, повече или по малко известни произведения, посветени на темата за индивида и системата. Всички тези романи обаче не описват щастливи, а чудовищни светове, където редът се налага с категорично насилие, потискане, промиване на мозъка и моделиране на съзнанието. В романа на Хъксли щастието се постига по изкуствен начин, чрез наркотици.
Следователно в свят, в който обществото е сведено до машина, всичко надолу по веригата, до най малката съставна част на обществената машина – човекът, подлежи на проектиране и привеждане в синхрон с общия проект. В противен случай КПД-то или ефективността на машината ще се намали, а неканализираната в полезна дейност енергия ще създаде фрикция, амортизираща машината. Всичко това на практика би означавало налагане на една обществено-икономическа матрица, обхващаща всеки аспект на обществените взаимоотношения и живота, като цяло. Подобен социален проект би предполагал отделните социални прослойки да бъдат строго диференцирани и вътрешно хомогенизирани, както и културата и ценностите в тях, което означава формиране на класи и дори касти. Контактите между представителите на отделните класи би трябвало бъдат минимизирани само до необходимите за функционирането на системата, с цел избягването на нежелана социална дифузия, размиваща класите и създаваща социални и морални усложнения и проблеми. Отношенията вътре в семейството също ще трябва да бъдат стандартизирани и сведени до поведенчески модел, вероятно с вариации за отделните класи. Такива отношения биха били базирани на семейната роля, вместо на идеята за взаимодействие между свободни индивиди. Цялата комуникация в подобно общество ще се предполага да се извършва според различни протоколи, така че тя да не пречи на функционирането на социалната машина с генерирането на различни, вредни за ефективността на машината, идеи и процеси. Това означава налагане на тоталитарен контрол във всички сфери на живота и налагане на съответната ригидна култура, обуславяща цялата социална конструкция. Социален инженеринг "на макс".
Така стигаме до извода, че в обществената машина няма място за индивида. Той ще трябва да умре, за да се превърне в „проект“ или продукт, моделиран, програмиран и стандартизиран според ролята, за която е предопределен. Вътрешният свят на човека ще бъде заменен от идеология, а личностното развитие и самоопределение ще бъдат напълно отречени. Моралът, като прекалено човешки и затова пречещ на действието на машината, също ще трябва да изчезне или да се подмени с подходящи директиви, вероятно различаващи се за обособените касти, представляващи отделни светове, разделени от стени с бодлива тел.
Това е логиката на еволюцията на общество, което възприема себе си като машина, и се стреми към все по голяма ефективност и организираност. Общество, моделирано като машина, би било идеалната тоталитарна държава.
Но, животът си остава непредвидим и неизчислим. Животът е импровизация. Бъдещето се определя от „Ефектът на пеперудата“, умножен по безброй пъти във всеки един миг. Човек винаги ще копнее за свобода, развитие, избор, както и за намирането на собствения си личен смисъл. Може да звучи нелогично, но животът има нужда от свобода, за да се организира и развива. Няма как животът във всяко негово социално проявление да мине на командно управление от един „свръхмозък“ и неговия инструментариум. Неслучайно философи като Карл Попър и Август Хайек стигат до извода, че:
Не се строи животът на хората.
Парадигмата, която разглежда обществото като машина, е фатална. Опитите тя да се наложи, във времето биха довели до нарастваща фрикция на машината с човешката природа.
И все пак днес тази социална машина се изгражда с бързи темпове и на всяко ниво.
Коментар