Икономиката е най важният фактор, определящ живота на индивида и обществото. Характерът и структурата и определят видът и ценностите на обществото, неговите нагласи, социалните процеси, културата, начина на живот, възможностите, здравиня статус на населението и какво ли още не. Икономиката обаче не е нито демократична, нито справедлива. Все повече и повече, в тон с всеобщата концентрация на капитала, уж свободният пазар се определя от малък брой монополисти и картели, които не само диктуват условията в него, а дирижират и самото общество чрез явни и неявни способи и механизми. За хората остава само да се примиряват и напасват към все по стресовите изисквания на бизнеса и все по дифренцираните възнаграждения на труда. Малкият бизнес намалява своя дял, задушаван от корпорации и монополи, а в крачка с него и средната класа. Условията на труд стават все по стресови и натоварващи, работните часове растат, а растящите цени изпреварват растежа на заплатите. Това е ефектът от „икономическата свобода“ - тя се изразява в правото на големите да изядат малките и да налагат своите условия на обществата.
Докато средната класа се свива по целия свят, една нова класа се увеличава. Тази класа се нарича Прекариат. Това са хора, които нямат сигурност, предвидимост и постоянност в доходите, и статуса си. Препитанието на тези хора е изпълнено с несигурност, те най често нямат постоянна работа и работят „на парче“, без да са сигурни в намирането на следващия си трудов ангажимент. Това се отразява както на начина им на живот, така и на психологическото им състояние. Те живеят ден за ден и месец за месец.
През 1997 година Алан Грийнспан, тогавашният ръководител на Федералния Резерв на САЩ, оповести появата на Прекариата като целенасочена политика, преследваща икономически успехи, чрез създаване на „по-голяма нестабилност за работника“. Чрез натискане на хората в калта, мизерията и стреса, олигарсите на САЩ преследват по голяма икономическа мощ и власт.
Наистина, въпреки антисоциалния и антихуманен характер на условията в които живее тази класа, в средите на едрия бизнес се счита, че тя е полезна за икономиката, тъй като създава непретенциозен и склонен на всякакви условия на труд персонал, като по този начин се намаляват разходите за труд, за подобряване на работните условия, както и за социални придобивки. Гарантира се и политическа стабилност за системата, тъй като хора, вкопчени в отчаяна битка за своето физическо оцеляване нямат време, енергия, възможности и спокойствие да водят една по организирана битка със системата за социална справедливост и да предявят претенции за по добър живот. Живеейки в деградиращи условия те не представляват реална опасност, докато не се намери някой, който да ги организира. А системата ще се погрижи за това, такъв да не се намери. В „най-добрия“ случай тя ще го изфабрикува, така че той да канализира целият гняв и възмущение в безопасно и контролируемо русло, като освен това създаде илюзия за релна представеност на тези хора в системите на властта.
Факт е, че служителите навсякъде по света са длъжни да се примиряват с все по деградиращите условия на труд, създаващи все по голям стрес и обсебващи все по голяма част от времето. В САЩ например голяма част от неквалифицирания персонал няма постоянно работно време, а може да бъде извикван на работа във всеки момент, често според калкулация на алгоритми. Пак там работата на две или три работни места вече е съвсем нормално явление, за да може човек да свърже двата края. Това поставя индивида в състояние на психологически и физически стрес, и прави почти невъзможно измъкването му от този тежък и деградиращ режим на оцеляване ден за ден.
Налаганият стил на живот на кредит още повече заробва средностатистическия индивид, така че откъсването от тази адска въртележка става почти невъзможно, освен ако не се спечели от лотарията или не се обере банка. Често хората купуват определени вещи и услуги на кредит не непременно от лакомия и невъздържаност, а защото просто им се налага. В това число влизат, разбира се, жилище, кола, и(поне в повечето държави) разходи за образование и здравеопазване.
Парадоксално, всичко това се случва в периода на най голямата автоматизация на труда в историята. Вместо тази автоматизация да намали работния ден, така че да има работа за всички, ние виждаме как стресът и работните часове непрекъснато се увеличават, за сметка на растящата армия от прекариат и безработни. Би следвало механизацията на труда да подобрява условията за всички, да намалява работния ден и да способства за всестранното развитие на човека и обществото, но вместо това наблюдаваме точно обратното, защото механизцията се оказа приоритет не на обществото, а на корпорациите. Още през 1932 година небезизвестният учен и философ Бъртранд Ръсел в скандално звучащото си днес есе(а предполагам и тогава) „Възхвала на Безделието“ (Russel, 1932) стига до извода, че дори и при тогавашното равнище на науката и индустриализацията във Великобритания, четири часов работен ден е напълно възможен и силно желателен от гледна точка на балансирания живот, и развитието на индивида и обществото. Но оттогава насам, вече почти един век, се говори не за намален работен ден, а за безработица... А в страни като САЩ например работните часове все повече растат, гонейки дори Третия Свят...
Въпреки индустриализацията и научния напредък, прогресът се оказва частно дело, а състоянието в днешния свят е следствие на преднамерен план и налагане на идеология, целяща масите да са в плен на битовизма, мизерията и несигурността, за да могат да бъдат по лесно управлявани. В ерата на роботизацията нещата дори вече не опират чак толкова до експлоатация на масите, те опират до власт.
Коментар