Манипулаторите често влизат в ролята на моралисти, на "будни граждани", бранещи „порядките в обществото“, „цивилизацията“, „християнските ценности“, „традициите“, културата, „човещината“, обявяват се срещу „егоизма“, „егоцентризма“, „бездушието“, „простащината“ и т.н. Те ни призовават да сме „добри“, да правим саможертви, да не мислим за пари(докато е възможно те да изкарват пари точно от подобни призиви) и т.н. Опитват се да ни насаждат чувства на вина или срам.
Това го правят, когато искат нещо от нас.
Всеки човек(или почти всеки) има някакви ценности и морални усещания. Усещане за това, какво е правилно, добро и порядъчно. Тези усещания често стават прицел на манипулаторите, защото какво по добро за манипулатора от това, да накара някой с цялото си сърце да се отдаде на каузата, която манипулаторът му е внушил, независимо от щетите и проблемите, които това поведение носи на въпросния индивид.
На първо място този тип манипулация се използва, разбира се, в политическата пропаганда. Всеки политик ще аргументира своите действия с това, че те способстват за общото благо и са в интерес на всички, или поне в интерес на огромното мнозинство. Но това невинаги е така. Всички диктатори например, са правили опит да оправдаят зверствата си с някакво „общо благо“ и са твърдяли, че историята щяла да докаже правотата им и необходимостта от техните деяния. На мен обаче не ми е известен случай, в който това да се е случило.
„Моят дух ще се надигне от гроба и светът ще види, че аз бях прав.“
Тези думи са приписвани на Адолф Хитлер.
Естествено, няма как да подминем и религиозната пропаганда във всичките и сектантски разновидности. В исторически план Църквата винаги е била инструмент за контрол и продължава да бъде такъв. Приватизирайки морала, Църквата се опитва да култивира определени поведенчески модели в населението, които обслужват интересите на елитите. Предполага се, че Християнството се въвежда като официална религия в Римската империя главно поради факта, че предполага търпение и примирение, което обслужвало култа към Императора и безпрекословното подчинение, което той изисквал. След неговото налагане през 313 година от новата ера от Император Константин, Църквата и християните обаче не показват търпимост към останалите религии и вярвания, които постепенно биват заличени, често с много насилие.
В исторически план църковната догматика и пропаганда със своето лицемерие се е опитвала да потиска социалното недоволство и е обслужвала властта на монарха. Днес християнската Църква постепенно губи влиянието си, което е имала в миналото, а сегашните елити, докато се опитват да забавят и дори обърнат този процес, едновременно търсят и алтернативи. Те се опитват да ги намерят на различни места. Национализмът и националната идентичност, бидейки сплотяващи фактори, базирани на племенното чувство, са добър инструмент за масов контрол. Друго направление в тази насока е представянето на определени поведенчески модели като морал, извършвано чрез натрапчиво морализаторстване в стил „как да бъдем по добри хора“. Интересен похват представлява и фабрикуването на нови псевдо-религии, популяризирани сред населението като различни езотерични вярвания и псевдонаучни теории - като например тази за извънземния произход на човешката раса, където концепцията за Бог е заменена с Извънземните, които са създали човешката раса и добронамерено и загрижено наблюдават нейното развитие, чакайки я да израстне духовно и морално. Има и много езотерични учения, които реално се припокриват с църковно-християнската концепция за Бог, греха и наказанието, въпреки различията в разказа и мита. Грехът, разбира се, е обект на обширна тенденциозна трактовка, а наказанието най често е още на този свят.
По често обаче „моралните“ претенции към някого се отправят не от религиозни позиции, а от името на авторитети като семейството, общността, обществото, държавата и т.н. Налице са непрекъснати опити за приватизация на морала и неговото предефиниране. Някои индивиди и групи се изявяват като изразители на обществените интереси, и от тази си псевдопозиция се опитват да отправят критика, и да предявяват претенции. Чести са и опитите на индивида да се приписват и „нахлузват“определени социални роли, след което той да се заклеймява, че не се вмества добре в тях.
Примерни манипулативни фрази, които могат да се използват в подобна манипулация са:
„Не е хубаво да вървиш срещу обществото!“
„Трябва да се подчиниш на семейството!“
„Един родител би трябвало да мисли по отговорно!“
„Твоите интереси не стоят над тези на обществото!“
„Държавата е над всичко!“
„Само за себе си мислиш, а не за хората!“
Винаги трябва да сме внимателни, ако някой ни призовава към „морално“ поведение и да се опитаме да анализираме критично този призив. Дали става въпрос за апел към истинско морално поведение по определен въпрос, или за неясно и мъгляво внушение, от което може да се изведе почти всичко. Трябва да сме сигурни, че не става дума просто за инструментализация на ценностите или дори за опит за налагане на поведение, представено като ценност, преди евентуално да се съгласим. Никога не бива да забравяме, че моралът не е ничий патент и собственост. Той не е религиозност или патриотизъм, нито поведенчески модел, а е част от човешката природа, вроден е дълбоко в самите нас и извира от душата и сърцата ни.
Коментар