(Де)Мотивацията

Според Уикипедия мотивацията или подбудата е движещата сила към постигането на определени цели.

Тя включва целева насоченост на поведението и изисква получаването на пряка и своевременна връзка между целенасочените действия и постигнатите резултати. Крайният резултат винаги е от субективно значение и има психологическа ценност. В психологията, мотивацията се отнася до начало, посока, интензитет и постоянство в поведението, желание и готовност да се извърши определена дейност. Мотивацията е временно и динамично състояние, което не трябва да се бърка с индивидуални черти от характера на човека или емоционални състояния. Мотивацията стимулира индивида в неговите усилия към постигането на желаните цели, като най-често това са успехи, възнаграждения, награди (в спорта), високи постижения, за които се изисква висока мотивация, но също така и за ежедневни или обичайни дейности към постигането на определен резултат.

Мотивацията може да бъде вътрешна и външна - породена от вътрешно желание за постигането на определени резултати или следствие от външни фактори. Мотивацията трябва да се разглежда в съпоставка с индивидуалните черти на характера, които са постоянни (например плах, екстроверт, съвестен) и емоционалното състояние, което е временно (например гняв, тъга, радост).

1. Вътрешна мотивация - настъпва, когато хората са вътрешно мотивирани, за да създадат нещо, което предизвиква задоволство у тях.

2. Външна мотивация - настъпва, когато хората са мотивирани от външно задоволство като пари, оценки, от друга личност (обикновено по-силна психически) и др.

***

Всяко целенасочено действие, което извършваме, или се каним да извършим, предполага наличие на мотивация. Дори ежедневното ходене на работа, която не харесваме, става по някаква причина - търпим в името на нещо, било то изхранване на семейство и деца, изплащане на кредити, медицински разходи, покупка на нова кола и т.н. В този случай става въпрос за външна мотивация. Повечето хора вършат повечето неща в живота си водени от този тип мотивация. Късметлийте пък наобратно, вършат повечето неща в живота си задействани от вътрешна мотивация - това са тези, които обичат работата си, отдават се на хобита и вършат неща за удоволствие и личностно израстване. Специалистите по човешки ресурси, мениджърите, шефовете и работодателите знаят, че е най добре служителите им да бъдат вътрешно мотивирани за да си вършат работата, защото тогава няма да бъдат недоволни, ще работят повече, дори и при по ниско заплащане. Затова често при кандидатстване за работа се изисква мотивационно писмо. Естествено, че тези, за които то е предназначено знаят, че написаното в писмото рядко е искрено, освен ако не става въпрос за конкретна наистина желана позиция, предполагаща възможности за развитие. Например, ако някой отдаден на работата си физик кандидатства за дадено място в ЦЕРН, вероятно мотивационното му писмо би било съвсем искрено. Но за счетоводител или програмист, и двамата подали по петдесет автобиографии за работа, нещата вероятно не стоят така. Те едва ли биха написали петдесет различни мотивационни писма, адаптирани за всяка позиция и компания, където кандидатстват. Тук мотивацията би била външна. И на интервюто за работа, в отговор на редовния въпрос „Защо избрахте точно нас?“  вероятно биха се опитали да отправят хвалебствия към фирмата, очарование от нейния предмет на дейност, и да обясняват как винаги, дори още от деца, са мечтали да работят в точно такава фирма, вместо да кажат, че в случая просто има съвпадение на търсене и предлагане или просто имат нужда от работа и пари.

Подобна комуникация, макар и фалшива, се насърчава от политиката на повечето фирми, защото в един момент преструвката започва интуитивно да се процежда като навик и да прелива в позицията, и отношението на индивида. Още един пример за внушение и самовнушение. В случая породен от изкуствена мотивация.

Нормално е бизнесът да желае населението да е мотивирано в изпълнение на своята работа. Но мотивацията би трябвало да е естествена, да е следствие на удовлетворителните отношения между работодател и служител, както и на добрите условия на труд, а не плод на внушение и самовнушение. Така или иначе, опитите да се мотивират хората да работят при всякакви условия изглежда имат реална икономическа възвръщаемост.

Накратко, системата като цяло се опитва да мотивира огромното мнозинство от хората да вършат това, което е необходимо за съществуването и.

Това са две основни неща(за прегледност изключвам свързаните с тях по дребни дейности):

1. Да работят здраво.

2. Да създават семейства и отглеждат деца.

Нищо друго. Нищо излишно.

Или си мислите, че вашият шеф например, желае за вас най добрата възможна реализация в живота, вместо да работите за него, докато сте му необходими, на възможно най ниската цена? Наличието на деца в случая е силно желано, защото прави хората зависими. Защо тогава системата, бидейки предимно функция на едрия капитал, да желае друго за вас и вашия живот?

Всичко извън работата и грижата за децата от системна гледна точка е излишно и дори вредно. То не е за всеки. И съответно системата се опитва да демотивира тези, които се опитват да живеят по различен начин, да постигнат финансова независимост, да избягат от оковите на работата от 8:00 до 17:00 или още по зле, от работата на смени. Реално инициативността се потиска, насажда се пасивност, ниско самочувствие и конформизъм, както и малодушие и усещане за несигурност.

Знаете ли, какво е казал американският президент  Уудроу Уилсън изказани през 1909 година? Ако не, ще отбележа, че в речта си тогава, той определя бъдещата стратегия за образованието в САЩ, което трябвало да отразява нуждите на обществото и  респективно да създава два типа хора - първият, призван да управлява, а вторият - да работи и да се подчинява. Съответно първият тип би трябвало да представлява високообразована и всестранно развита личност, с развити творчески и аналитични способности, докато вторият тип не е трябвало да развива своите способности, а да притежава единствено базово техническо образование, което да го прави пригоден за изпълнение на задачи, свързани с ръчния труд, и разбира се, да бъде подвластен на управление.

Днес, дори и след повече от 100 години, това разделение остава. Всеки който не е съгласен с въпросното твърдение, може да се замисли за социалната пирамида и обществената структура в страната, в която живее.

Но тъй като единствено чрез образованието диференциацията в обществата днес не може да се постигне на 100% никъде по света, дори и в самите САЩ, където достъпът до качествено образование е ограничен чрез финансови бариери,  се налагат и други мерки за потискане на тези, за които не е предвиден друг живот, освен да бъдат част от едно послушно и оглупяло стадо, контролирано и направлявано отгоре.

Демотивацията е цяла наука. И индустрия. Привидно, системата се опитва да мотивира индивида. Но неявно тя се опитва да му внуши, че за нищо не става. Че трябва да се благодари, че изобщо има работа, както и да му втълпи, че макар и днес да е така, за утре нищо не е сигурно, поради което трябва да се пести. Концепцията за пестене, като начин на живот, вкарва съзнанието в съвсем друга рамка - търсене на сигурност вместо търсене на реализация, като второто предполага риск, кураж, мотивация и инициативност.

Опитвайки се по всевъзможни начини да убие вдъхновението, самочувствието, авантюризма, спонтаннността,  системата прави хората пасивни и канализира тяхната дейност само в предвидените канали и насоки. Така се сдобива с послушно и продуктивно стадо, готово бачка и да се възпроизвежда, но което рядко може да се мотивира за независими действия.  

Методите за потискане на хората са много - реклами, социум, развлекателна индстрия, трудови условия и култура, налаган начин на живот, финансова несигурност, различни проблеми и т.н. но основното послание излъчвано по всякакви канали е:

„Ти не си достатъчно добър!“

За утеха обаче се добавя, че индивидът все пак, бидейки среден и обикновен,  има своята ниша в живота, където да си прави компания с останалите като него. Защото има и по зле.

Всяко начинание в живота на човек започва първо като като вдъхновение и идея. Без любознателност, амбиция, вяра в себе си, оптимизъм, спонтанност и енергичност, човек не може да постигне нищо. Ако индивидът израства в общество, в което непрекъснато му се внушава, че не е достатъчно добър, то вероятно единственото, което той може да постигне в живота, е да си намери някаква работа и евентуално да създаде шаблонно семейство, и да живее по шаблон до края на дните си. Самият той да бъде шаблона.

Точно това, от което системата има нужда. На нея не и трябват личности и индивиди, които да живеят живота си и да допринасят за обществото по свой, индивидуален начин. Това не се вмества в парадигмата на тотален контрол и само привнася хаос и непредвидимост в установения ред. Системата има нужда от „човешки ресурс“, не от индивиди.

Ето защо пропагандата настойчиво набляга на „колективния дух“ и „чувството за общност“, като непрекъснато призовава винаги да се мисли за другите. Но отвъд привидно алтруистичния призив се крие една методика на диктат, служещ си с колективистични похвати и огромна доза лицемерие.

Нерядко призивът да мислим за другите мутира в по крайната си форма, а именно да се жертваме за „другите“(като понятието „другите“ реално е евфемизъм за самата система). Но как ли би изглеждало общество, в което всеки се е пожертвал за другите и няма непожертвали се хора... Кой би имал полза от това?

Интересно, дали тези, стоящи на върха и управляващи системата мислят за нас по начина по който искат ние да мислим за „другите“?

Или тяхната мотивация е друга?