У дома дъвча си мисловните бонбони,

А взорът е към голи, зимни клони,

отзаде кучешка поляна се простира,

А погледът блуждае той, не спира.

Но през дупка-процеп в таз гора,

Обрамчена от голи съчки и някаква трева,

На парче поляна  в зелена сивота,

Стои една мома.

С бяла шапка тя се откроява,

Погледа да привлече успява,

А до нея кученце, булонка, може би,

С червеното елече на студа стои.

Как така се случи, питам аз,

Че в линия се наредихме в този час,

Аз, взорът ми и дупката, процепа в гората,

А зад него, на поляната – момата.

Бяла шапка, а елечето – червено,

Защо ли чувствам се смутено,

Други хора няма на поляната, нали,

Защо момата точно там стои?

Тука има нещо неслучайно,

Нещо скрито, нещо тайно,

А също аз си давам сметка,

Че позната ми е тази гледка.

Дами с кученца, аз много съм видял,

И не чак толкова ебал,

Кученце вуншават ми че съм, аз зная,

От мъка даже иде ми да лая.

*някои от изображенията в този пост са генерирани с помощта на изкуствен интелект