“Завийте вдясно и после спрете, там ще почакаме жената да слезе” -каза Иван със сподавен глас на шофьора на таксито. Беше студена януарска сутрин, на развиделяване. Денят обещаваше да е слънчев, но студен. Въпреки зимния сезон денят щеше да е дълъг, мислеше си Иван в тишината, възцарила се в купето на таксито от самото му качване. Когато разговорът не потръгне, таксиджиите обикновено пускат радиото, за да разведрят обстановката, но този път, кой знае защо, шофьорът не посегна към копчето и двамата пътуваха в мълчание.

Таксито спря пред входа.

“Майко, долу сме, ако си готова, можеш да слизаш.” -каза лаконично Иван и прибра телефона в джоба си.

Не след дълго от входа на блока в мразовития въздух излезна една възрастна жена, която влачеше след себе си куфар на колелца.

Шофьорът реагира веднага, излезна и пое куфара от жената, за да го сложи в багажника на таксито. Иван, понеже стоеше от другата страна, достигна до майка си след това и я прегърна.

Нещо не беше наред. Иван е отдръпна и погледна възрастната, леко пълна жена, в лицето.

“Защо си така пожълтяла?” -попита Иван сковано.

“А, така ти се струва, от светлината е.”-отвърна майка му.

“Не, наистина си жълта.” -настоя Иван.

“Хайде, да тръгваме, че е студено.”  -жената припряно приключи диалога, опря се на Иван и даде знак да вървят към таксито.

Пътуването мина предимно в мълчание, накъсано от спорадични коментари на новините от предишната вечер и времето.

В болницата пред кабинета имаше учудващо много хора. Всеки си носеше куфарче и чакаше да го повикат. На неоновата светлина лицето на майката на Иван грееше в жълто като светофар.

“Майко, много си жълта, върви се погледни в огледалото в тоалетната.” -настоя отново Иван.

“Добре, де, добре” -жената се затътрузи бавно към близката тоалетна.

Иван още веднъж се огледа наоколо. Хората бяха мълчаливи, отвреме навреме се подочуваха въпроси на някои объркани индивиди, но като цяло беше тихо. Изведнъж вратата а кабинета рязко се отвори и с ясен и висок глас медицинската сестра изрече някакво име. Един човек с куфарче се откъсна от множеството и се отправи към нея, връчвайки и своите документи. След кратка проверка той получи указания, да се отправи към отделението за химиотерапия, на 4ти етаж, където да бъде хоспитализиран.

“Прав си, наистина съм жълта.” -каза майка му, щом се върна. “Сега лекарите ще кажат какво ми има.” -добави тя.

“Да, да не го мислим, докато не те видят.” -съгласи се Иван.

Пред кабинета на лекарите беше пълно с правостоящи, но един страничен сектор беше напълно празен.

“Майко, нашият ред няма да дойде, скоро, защо не седнем да почакаме там.” -предложи Иван.

“Да, май си прав.” -съгласи се жената.

В празното отделение беше по спокойно и двамата малко се отпуснаха. Заговориха се за различни, забавни и неангажирщи теми. Майка му разправяше смешни случки от неговото детство, после поклюкариха малко някои роднини и така времето минаваше по лесно. Но не след дълго, в празното иначе отделение влезна един висок човек на средна възраст, огледа се без да поздрави и седна през два стола. Това не смути разговора между майката и сина, който продължи в същия лежерен тон.

Изведнъж телефона на човека иззвъня. Рингтонът беше висок и звучеше много познато. Весела, жизнерадостна мелодийка. А също и доста натрапчива. Понеже човекът по някаква причина не бързаше да си вдигне телефона, Иван имаше възможност да се поразрови в паметта си, за да намери името и изпълнителите и.

“Жълтата подводница на Бийтълс!” -сепна се Иван. Минаха няколко секунди, преди той да осъзнае това напълно.

Човекът най сетне отговори по телефона. Каза нещо едносрично и затвори.

“Защо се умълча?” -попита майката на Иван.

“А, нищо, нищо…” -смотолеви той.

Телефонът на човека отново проехтя. Отново със същият рингтон и отново човекът не бързаше да отговаря. Сякаш минаха часове.

“Хайде де, отпусни се малко!” -сбута го шеговито майка му.

Иван я погледна. Тя се усмихваше мило и окуражително. Сякаш направо грееше…