Никой не може да каже с точност как работи човешкият мозък и едва ли това някога ще бъде напълно изяснено. Научните изследвания обаче установяват определени закономерности, които намират потвръждение и в извън лабораторни условия, в реалния живот. Разбира се, функционирането на човешкия мозък е тема далеч отвъд обхвата на тази книга, но въпреки това споменаването на някои общи положения е необходимо, като подготовка за същинската част на книгата, а именно как може да се повлияе(и се повлиява) на мисловния и съзнателен процес, както и разбира се, върху емоциите.
Във всеки един момент сетивата ни регистрират много събития и положения, но не всички от тях се осъзнават. Мозъкът има капацитет да осъзнае ограничен брой едновременни събития(може би между 5 и 9). Част от огромния брой останали събития просто се пропускат, докато друга част навлиза в подсъзнанието, без да бъде осъзната в момента. Някои от тези късчета информация бързо след това потъват в забрава и изчезват, докато други остават, готови да изплуват обратно от подзъзнанието в съзнанието, когато мозъкът има повече време да преработи получената сетивна информация. Разбира се, огромната част от тази информация пребивава за кратко в съзнанието, тъй като тя не е от съществено значение за нас. Но друга част от нея остава за трайно и се свързва асоциативно с различни данни в паметта, евентуално въздействайки върху някои по общи идеи и схващания, които оформят нашето съзнание и подсъзнание. Така се повлияват и различните психични процеси, включително и този на преценката, както и на процеса на взимане на решения.
Факторите, определящи коя информация остава в паметта ни и коя не, са комплексни, но важен такъв фактор е емоционалното ни състояние, по време на получаването на въпросната информация. Тогава говорим за „запечатване“.
Всичко това е нормално и логично, тъй като човешкото съзнание е продукт на заобикалящата го среда. Но това означава, че ние се формираме съзнателно и несъзнателно от нашите впечатления и опит, които трупаме с времето. Нашите мисли, хрумвания, идеи, прозрения и вдъхновения до голяма степен също са продукт на „входящата информация“, постъпила в нас.
Архимед е изкрещял „Еврика“, след като докато се е къпал във ваната си, е забелязал нещо, което го е навело на мисълта, че:
На всяко тяло, потопено в течност или газ, действа подемна сила с големина, равна на теглото на изместения от тялото флуид.
Което днес е известно като „Законът на Архимед“.
Т.е. на Архимед е трябвало нещо малко, което да тласне неговият мисловен процес към определени изводи, отговор на неговите търсения. Тъй като съзнанието му е било „настроено“ към определен проблем, неговото внимание е станало по селективно и е успяло да филтрира от обкръжаващия го свят тази информация, която му е била необходима, за да „запълни пъзела“ в съзнанието си и да реши проблема. Новопостъпилата информация е довела до появата на нова свързваща и обобщаваща идея, синхронизираща досегашните му мисли и наблюдения и обединяваща ги в себе си, а именно в „Закона на Архимед“.
Горният пример илюстрира вдъхновението, плод на съзнателно търсене на решение на даден проблем. Това търсене, дори и да не е изцяло съзнателен процес, се дирижира от съзнанието, дефинирало проблема. Така действа бавната, логична мисъл. Но в други случаи всичко се случва много по незабележимо...
Интуицията понякога, макар и не винаги, представлява несъзнателни евристични обобщения на базата на осъзната или неосъзната информация. Тези обобщения, разбира се, влияят върху нашите нагласи, представи, предпочитания, склонности, решения, предубеждения и поведение. Характерът на информацията, която прониква в подсъзнанието, оказва влияние върху интуицията. Когато информацията е заблуждаваща, тенденциозна или ограничена, и този факт не е осъзнат, тя ще генерира съответните нагласи и представи на подсъзнателно ниво, които от своя страна повлияват поведението и живота на индивида. На този принцип работи манипулацията чрез внушение. А психоанализата пък наобратно, представлява търсене именно на тези съзнателни или несъзнателни нагласи, които формират както нашия свят и нас самите, така и нашите проблеми и грешни представи и преценки. Всичко това може да се илюстрира с възклицанието на един човек, търсещ помощ за своите вътрешни проблеми, за което възклицание чух преди много време от познат. То гласеше:
„На каква ли лъжа съм повярвал?“
Има теми и идеи, към които човек е по чувствителен отколкото към други. Всеки има различни интереси, запечатвания, проблеми, пристрастявания, мании, фобии и т.н. На тази база се филтрира постъпващата информация и ние решаваме коя част от нея ни интересува и коя не. Какво ни вълнува, какво ни вдъхновява, какво ни дразни, какво ни притеснява или ужасява, и към какво оставаме безразлични. Натрупването на тези теми и информация в човешкото съзнание определят собствената ни представа за себе си, нашето отношение към заобикалящия ни свят, нашите склонности и предпочитания, били те съзнателни или подсъзнателни. Това понякога определя и нашата интуиция.
Възможно е някаква информация, фрази, картинки или думи, адресирани към подходящия човек със съответния психологически профил, в точното време и в конкретна ситуация, да се окажат съдбоносни за него. Да изиграят ролята на „вирус“, който, попаднал на слабо място, без защити, да се разпространи и окаже определящо влияние върху психиката на човека. Ще илюстрирам идеята с един анекдот, който дори и да не е базиран на истински случай, свидетелства за уязвимостта на човешката психика.
В една психиатрия, имало един параноик, който след дълги години на лечение показал значително подобрение и според психиатрите се бил излекувал. Казвал се Данчо.
Преди да го изпишат от психиатрията, предстоял последен преглед, окончателен тест за Данчо. Прегледът минал без проблеми но малко преди да приключи, един от лекарите му прошепнал:
„Данчо, ние те наблюдаваме...“
След тази реплика Данчо останал в психиатрията до края на живота си...
Не е смешно, нали?
Нашите идеи, вярвания, впечатления, решения и предчувствия могат да бъдат и биват повлиявани от заобикалящата ни среда. Ние конструираме нашата собствена реалност от безрой осъзнати и неосъзнати „тухлички“ информация, и умението да ги подбираме и анализираме определя характера на тази реалност.
Всеки обект от наблюдаваната от нас реалност се пречупва през призмата на индивидуалното съзнание и е обект на лични асоциации, уникални за всеки индивид. Което определя емоционалния, интелектуален и духовен резонанс на наблюдаваната реалност в съзнанието ни, и така я прави уникална. Един голям и разклонен дъб например може да пробуди в някого сантиментални спомени от неговото детство, когато заедно с местната тайфа е прекарвал вечерите си пред запаления огън под почти същия дъб, докато друг може да има болезнени спомени за това, как се е блъснал с мотоциклета си в подобен дъб. В тази хипотетична ситуация дъбът би предизвикал съвсем различни асоциации и емоции в тези два индивида.
В друга възможна ситуация някой може да вижда в едно дърво величественото, достолепно спокойствие на векове история, цял един микросвят, докато друг да съзира в него просто дървен материл.
Затова и поетът Уилям Блейк е бил прав, когато е казал:
Глупакът не вижда същото дърво, което вижда мъдреца.
Ние дешифрираме сетивната информация за света около нас на базата на собствения ни опит, идеи, личностни особености, статут и т.н.. По този начин ние разпознаваме света и създаваме собствената си, индивидуална реалност. Един интересен пример може би ще убеди читателя в това.
Погледнете картинката по долу. Какво виждате?
Вероятно сте видели мъж и жена.
А видяхте ли делфините? Може би да? Ако не, вгледайте се пак. На картинката има поне 9 делфина в тъмни цветове.
Интересното в случая е, че малките деца, които гледат тази картина, виждат единствено делфините и не разпознават мъжа и жената. Те просто не са стигнали до степента на сексуално съзряване, която повлиява на начина по който възрастните възприемат света.
Този експеримент показва как нашето съзнание свързва информацията за света на базата на собствения си опит, наклонности, пристрастия, идеи и нагласи. По този начин процедираме не само със зрителната информация, но и с всяка друга. Така се ориентираме във всяка ситуация, анализираме, измисляме решения и действаме. И със сигурност не виждаме цялата картина.
Може ли нещо или някой да повлияе на това, как възприемаме дадена ситуация, как я „виждаме“?
Разбира се.
Помислете за това следващият път, когато търсите решение на даден проблем. Дали нещо не ви е повлияло в преценката? Дали се досещате за всички въможни решения. Дали виждате „цялата картина“?
Дали виждате делфините?
Коментар