Още през 70те години на миналия век Станислав Лем предрича, че ще настъпят времена, в които границата между мира и войната ще е размита и неясна. Че дори ще дойде време, което няма да е нито мир, нито война, а и двете едновременно. Днес това време е дошло. Наричаме го хибридна война. Под този термин се разбира широк спектър от координирани действия в различни области – военна, информационна, дигитална, политическа, социална, психологическа и т.н. насочени към постигане на определена цел. Тази „еволюция“ в концепцията за водене на война се базира на информационните и хуманитарни научни дисциплини, които обогатяват и разширяват военните стратегии с познанието за човешката психология и социалните взаимодействия в обществата. Но това отвори кутията на Пандора, от която на крилете на науката в обществото влетяха демоните на властта над човешката душа.
За силните на деня изкушението на огромната и същевременно невидима власт над индивида и обществото е твърде голямо, за бъде пренебрегнато от морални или културни съображения. Парадигмата, чрез която обществото се възприема като проект, строеж или механизъм, определя ролята на обикновения човек като материал или „болтче в машината“. За да може въпросната социално-икономическата машина да функционира гладко, тя няма нужда от всестранно развити индивиди, а от добре ошлайфани човекоболтчета, по които да няма нищо излишно, което да ги прави по неефективни в изпълнението на ролята, за която са определени. Постигането на тази цел предполага наличие на средство за налагане на съответната култура и поведенчески норми, така че системата да функционира без твърде голяма фрикция с човешката природа. Тук на помощ на архитектите на този ред идват психологията и социологията, в отровната им комбинация с експлозивно развиващите се информационни науки. Всъщност, именно ускореното развитие на компютърните науки съживява дистопичните мечти за абсолютен глобален ред. Така срещу обикновените хора започва подмолна и необявена война за техния контрол и подчинение, в която война на въоръжение са всички достижения на модерната наука.
В различни изследователски центрове и централи се разработват всевъзможни техники за внушения, повлияване или направо програмиране на индивида, чрез които той да се сведе до нищо повече от функционална биологична единица, елемент от дистопичната социо-икономическа машина. Не винаги прилагането на въпросните методики остава скрито и скандалите, които избухват, осветяват за миг зловещата картина на тоталната манипулация, базирана на достиженията в определени области на науката. Впоследствие обаче тези скандали заглъхват и тази картина отново потъва в мрака на потайността и постепенно излиза от публичния дискурс. Но скандалите свързани с експериментите и машинациите в дигиталната среда представляват само върха на айсберга. Докъде се простира той в дълбините на реалността можем само да гадаем.
Някои от разработените психологически техники обаче излизат от сенчестия свят на различните служби и централи, и добиват популярност сред населението. Например Невро-лингвистичното програмиране, или НЛП, е една от тези науки, която се преподава свободно, като средство за постигане на различни цели. Подобни психологически техники се използват в по образованите социални среди, но разбирането за тяхната употреба постепенно се процежда и сред широките обществени слоеве.
Зареждането на съзнанието и подсъзнанието с различни послания може да се извършва с цел подобряване на собствените показатели на индивида, но и за повлияване на поведението, представите, мислите и решенията на другите. Бидейки неутрални по своята същност, тези техники могат да се използват както с позитивна, така и с негативна цел, особено в днешните условия на усилена социална конкуренция.
Масовизацията на подобни психични технологии обаче води до промяна на характера на комуникацията, на човешките нагласи и на обществото, като цяло. В условия, когато думите могат да бъдат и невидими отровни стрели, вниманието е повишено, а подозрението винаги присъства в нагласите на запознатия с методиките индивид. Индивидът започва да внимава да не му пробутат „25 ти кадър“ между думите или редовете, да не се окаже „най глупавият в стаята“. Общуването става по двусмислено и „хибридно“, използват се повече метафори и намеци, иносказателност и внушения. Дискусията и полемиката се заместват от манипулация, а моралът и ценностите са инструментализирани, изопачени и превърнати в средство. Доверието изчезва, както спрямо „системата“, така и спрямо другия. За сметка на това трендът на цинизма бележи възход. Докато “системата“ се опитва да програмира всички, условията се придвижват към ситуацията, в която всеки се опитва да програмира всеки. Хората, въоръжени с новите психични и социални методики ги използват хаотично, разрушавайки не само културата, но и естествените човешки взаимоотношения и нагласи, способстващи за социалната стабилност и сплотеност. Естественото постепенно се заменя с изкуствено. Автономията и самоорганизацията на хората се заменят с „проекти“. От тези проекти трябва да се печели, инвестициите за осъществяването им трябва да се изплатят и да има и дивиденти.
Общественият дискурс затъва в хибридното блато, следван от междуличностните взаимоотношения. В това хибридно блато всичко е неясно и размито, думите и изразите губят конкретиката си и вече могат да имат различни значения, които в зависимост от контекста дори да бъдат противоречиви. Въпрос на асоциации. В духа на всеобщата флуидност също е възможно значението на казаните думи да се променя с времето. Както в алхимична лаборатория с всичко се експериментира, понятията се миксират, комбинират, влагат се едно в друго според принципа на Троянския кон, релативизират се. Добро се смесва със зло, морал с поквара, истина с лъжа, факти с измислици, сладко със солено, изобщо противоположностите се пробутват във вид, удобен за преглъщане. Често гарнирани с малко“ценности“, за да не приседнат. Истината и моралът също стават относителни и въпрос на гледна точка. Жалоните на нормалността се губят и се заживява в неяснота и мъгла, където няма смисъл да се опитваш да гледаш много надалеч, по прагматично е да можеш да се ориентираш в непосредственото пространство пред и около теб.
В такова общество често смисълът и посланието в комуникацията са скрити между редовете, поднесената информация резонира в личностните особености и направлява асоциациите, които сглобяват посланието. Понякога то идва несъзнателно, подсъзнателно, просто като усещане и нагласа. А друг път внушението е съвсем директно и се повтаря кондициониращо в стил “brute force”, докато ти пробие главата и влезне в мозъка. Ключови думи, образи, песни, препоръки, реклами, възможностите са най разнообразни.
Един от по комплексните похвати за въздействие, структуриране и поддържане на статуквото, е театърът, постановката. Той може да се прилага на различни нива – от политическата сцена, до колектива в малката фирма например. Това логично довежда до преплетени една в друга постановки, до театър в театъра. Театърът е с динамичен сценарии и никога не свършва, просто една постановка прелива в друга, според обстоятелствата. Често няколко постановки се преплитат. Актьорите в театъра са едновременно и публика, въздействащите са и обект на въздействие. Това е начинът нещата да (не) се случват. Естествено, всичко е фалш, но просто такава е реалността. В тази реалност всичко е флуидно и относително, дори самият човек, който се втечнява, за да може да се влее в приготвените калъпи и да се формова според нуждите и ситуацията. Така флуиден е дори морала, който е просто стъпка в танца на тезата и антитезата на сцената на обществения дискурс. Танц, пленяващ вниманието на масовия зрител, в чийто такт той потропва с крак. Но зад кулисите нещата не изглеждат като на сцената. Там се играе друга постановка. Сценаристите си знаят работата, или поне си дават такъв вид, защото става наистина сложно, а и при тях има конкуренция. Но, независимо от всичко, „Шоуто трябва да продължи“. Актьорите влагат цялото си старание в това шоу на безсмислицата и изпълняват бутафорните си роли в хипнотичния транс на автоматизма.
Стремежът към предвидимост, контрол и програмиране на социалните процеси в крайна сметка води до прекомерно комплициране на постановките и тяхното преплитане в невъзможен за разплитане възел. Отделно, изтичането на информация сред обществото за намеренията и методиките на върхушките води до прилагането на тези методики на различни по ниски нива, за частните цели на отделни групи или лица. Всичко това прави управлението на системата значително по скъпо, по неефективно и по рисково, докато кризите зачестяват. Непредвидимостта и несигурността се увеличават както за управляващите, така и за управляваните. Накратко, опитите за програмиране на индивида и обществото, в разрез с принципите, заложени в човешката природа и закона, не довеждат до ред, а до хаос. Усложнената до абсурд и все по зле сглобена социо-икономическа машина започва да се разпада. Или, по точно, да се разтича.
Боян Таксиров
Коментар