Във възхвала на безделието (Бъртранд Ръсел)

Бъртранд Артър Уилям Ръсел (на английски: Bertrand Arthur William Russell), 3-ти граф Ръсел, е британски философ, логик, математик, историк, пацифист и социален критик. Известен е с формулирания от него Парадокс на Ръсел в теорията на множествата. Ръсел популяризира философията и си създава име като пацифист и социалист.

Той развива фамилната традиция на политическа ангажираност, отстоявайки антивоенните си позиции, подкрепя свободната търговия и антиимпериализма. Ръсел също така е и активист за правото на жените да гласуват и атеист. Милиони хора считат Ръсел за пример във воденето на съзидателен и рационален живот, но същевременно позициите му по много въпроси са смятани за спорни от много други хора.

 

Във възхвала на безделието

От Бъртранд Ръсел

 

Като повечето от моето поколение, аз бях възпитан да вярвам в поговорката „Сатаната винаги ще намери някоя пакост за вършене за ръцете на безделника“.

Бидейки твърде добродетелно дете, аз вярвах  на всичко, което ми беше казвано и изградих такова съзнание, което ме кара и до ден днешен да работя усилено. Но въпреки че това мое съзнание контролира действията ми, моите възгледи и убеждения преминаха през революционни промени. Аз съм на мнение, че в този свят се върши прекалено много работа и че огромна вреда е причинена от вярата, че работата е добродетел. Днес това, което трябва да бъде учено в модерните индустриални държави, трябва да е доста различно от онова, което винаги е било проповядвано. Всеки знае историята на пътешественика в Неапол, който видял дванайсет просяка лежащи на слънцето (това явно е било преди времената на Мусолини), и им казал, че ще даде една лира на най мързеливия от тях. Единайсет от тях скочили да я поискат за себе си, така че той я дал на дванайсетия. Този пътешественик е бил на прав път. Но в страните които не се радват на средиземноморското слънце безделието е по трудно възприемано, така че би било необходимо огромно усилие и пропаганда за да се промени това. Аз се надявам, че след прочита на следващите страници лидерите на Y. M. C. A.(Младежка Християнска Асоциация) ще започнат кампания за популяризиране на безделието сред съвестните млади хора. Ако това стане, няма да съм живял напразно.

Преди да продължа с моите аргументи в полза на мързела, първо трябва да се спра на един, който не мога да приема. Той се изразява в това, когато на човек, който разполага с достатъчно за да живее, но въпреки това реши да се захване с някаква обикновена работа като преподаване в училище или машинопис, му бъде казано, че по този начин взима хляба на други хора и следователно извършва зло. Ако този аргумент беше валиден, то за всички нас  би било необходимост да безделничим, за да може да има хляб за всички. Това, което привържениците на тази идея забравят е, че това, което човек печели, той харчи, като по този начин създава заетост. Докато човек харчи своя доход, той слага толкова залък в устата на другите, колкото взима от устата на тези, от които печели. Истинският злодей в случая е този, който спестява. Ако той просто пъха спестяванията си в чорап, като пословичният френски селянин, е очевидно, че тези пари не биха създали заетост. Ако обаче той инвестира спестяванията си, нещата стават по сложни и ситуацията вече е друга.

Едно от най обичайните неща, които човек може да направи със спестяванията си, е да ги отдаде назаем на някое правителство. С оглед на факта, че в повечето случаи разходите на повечето цивилизовани правителства се състоят от плащания за минали войни и подготовка за бъдещи такива, човекът който даде парите си назаем на правителството влиза в ролята на лошите хора в Шекспировата поема, които наемат убийци. Крайният резултат от икономическото поведение на обикновените хора е увеличение на въоръжените сили на държавата, на която те заемат своите спестявания. Очевидно, би било много по добре, ако хората похарчваха спестяванията си, дори и ако ги пропиваха или проиграваха на хазарт.

Но, някой би ми възразил, че случаят е друг, когато спестяванията биват инвестирани в индустриални предприятия. Когато тези предприятия са успешни и произвеждат нещо полезно, това може да бъде признато. В наши дни обаче, никой не би отрекъл, че повечето предприятия се провалят. Това означава, че огромно количество човешки труд, който би могъл да бъде посветен на създаването на нещо, което би донесло полза, е пропилян за поризводство на машини, които след като са произведени, стоят неизползвани и не са от полза за никого. Този, който инвестира своите спестявания в концерн, който фалира, вреди както на своите интереси, така и на тези на останалите. Ако той похарчи парите си, да кажем в организирането на партита за своите приятели, те(надявам се) биха се забавлявали и извлекли полза, така както тези хора, при които човекът харчи парите си – месарят, пекарят и контрабандиста. Но ако той ги похарчи например в полагане на релси за трамваи на някое място, където по някаква причина трамваите са нежелани, той ще е отклонил някакъв труд в област, която не носи полза никому. Въпреки това, когато той обеднее поради провала на инвестицията си, на него ще се гледа като на жертва, на човек, сполетяло го незаслужено нещастие, докато на веселяка разточител, който е похарчил парите си филантропично за веселието на другите, ще се гледа с презрение, като на глупак и несериозен човек.

Всичко това са само предварителни думи. Искам да кажа напълно сериозно, че в съвременния свят се причинява голяма вреда от вярата в добродетелта на труда и че пътят към щастието и просперитета се крие в организираното намаляване на работата.

Първо: какво е работа? Работата е два вида: първият вид се състои в промяна на позицията на материята на земната повърхност или близо до нея, спрямо друга такава материя; вторият вид работа се състои в това, да се казва на други хора да го направят. Първият вид е неприятен и зле платен; вторият е приятен и високоплатен. Вторият вид подлежи на безкрайно разрастване: има хора които не само тези, които дават заповеди, но и такива, които дават съвети какви заповеди трябва да бъдат дадени. Обикновено два противоположни съвета се дават едновременно от две различни човешки организации и структури; това се нарича политика. Умението, което се изисква за този вид работа, не е познание на областите по които се дават съвети, а познаване на изкуството на убедителното говорене и писане, т.е. на рекламата.

В цяла Европа, но не и в Америка, има една трета класа, повече уважавана от двете споменати работнически класи. Това са хората, които чрез собствеността си върху земята, са в състояние да накарат останалите да плащат за привилегията си да съществуват и да работят. Тези земевладелци са бездейни, и може би се очаква, че аз бих ги възхвалявал за това. За нещастие тяхното безделие е възможно само поради труда на останалите; всъщност тяхното желане за комфортно безделие в исторически план е причината за всички оди във възхвала на работата. Последното нещо което те изобщо биха си пожелали, е останалите да последват техния пример.

От началото на цивилизацията до индустриалната революция по правило един мъж е могъл чрез тежка работа да произвежда малко повече от необходимото за поддръжката на неговото съществуване и това на семейството му, въпреки че неговата жена е работела също толкова усилено, а и децата му са се включвали в работата веднага, щом са достигали минималната възраст за това. Малкият излишък над екзистенц-минимума обаче не е оставал за тези, които са го произвели, но е бил експроприиран от свещеници и воини. Във времена на глад не е имало излишък, но воините и свещениците пак са взимали колкото преди и като резултат мнозина са умирали от глад. Тази система просъществуа в Русия до 1917 година и все още съществува на Изток. В Англия, въпреки индустриалната революция, тя остава в пълна сила през Наполеоновите войни, чак допреди сто години, когато новата класа от производители придобива власт. В Америка системата приключва с Войната за Независимост, с изключение на Юга, където тя остава до Гражданската Война. Система, продължила толкова дълго и приключила толкова скоро, естествено е оставила огромен отпечатък върху човешките мисли и възгледи. Повечето от отва, окето приемаме за даденост, що се отнася до желанието за работа, произлиза от тази система, която, бидейки преиндустриална, не е адаптирана към модерния свят. Модерната технология прави възможно свободното време, в определени граници, да не бъде прерогатив единствено на привилегированите класи, но да бъде право, равномерно разпределяно из цялото общество. Моралът на труда е робски морал, а модерният свят няма нужда от роби.

Очевидно е, че във примитивните общества, селяните, оставени сами на себе си, не биха се разделили с малкия излишък, от който са се издържали воините и свещениците, а биха произвеждали по малко или биха консумирали повече. Исторически, те първоначално са били принудини чрез груба сила да произвеждат и да се разделят с излишъка. Постепенно обаче се оказва възможно на много от тях да бъде вменена етика, според която е тяхно задължение да работят усилено, въпреки че част от плодовете на труда им да е отивала за това, други да живеят в безделие. По този начин размерът на необходимата принуда е бил намален, както и разходите за нея. И до ден днешен деветдесет и девет процента от британските работници на надница биха били истински шокирани, ако се предложи кралят да няма по-голям доход от работещия човек. Исторически погледнато, концепцията за дълг, е средство, използвано от притежателите на властта, за да накарат другите да живеят за интересите на своите господари, а не за своите собствени. Разбира се, притежателите на властта прикриват този факт от самите себе си, като успяват да повярват, че техните интереси са идентични с общите интереси на човечеството. Понякога това е вярно; Атинските робовладелци, например, са използвали част от свободното си време, за да създават постоянен принос към цивилизацията, което би било невъзможно при справедлива икономическа система. Свободното време е от съществено значение за цивилизацията, а в предишните времена свободното време за малцинството е било възможно само от труда на мнозинството. Но този труд е бил ценен не защото работата е ценност, а защото свободното време е ценност. А с модерната техника би било възможно да се разпредели свободното време справедливо, без да се вреди на цивилизацията.

Съвременната техника направи възможно да се намали значително количеството труд, необходимо за производството на стоките, необходими за ежедневието. Това стана очевидно по време на войната. По това време всички мъже във въоръжените сили, всички мъже и жени, занимаващи се с производство на боеприпаси, всички мъже и жени, занимаващи се с шпионаж, военна пропаганда или правителствени служби, свързани с войната, бяха изтеглени от производствените позиции. Въпреки това общото ниво на благополучието сред наемните работници от страна на съюзниците беше по-високо, отколкото преди или след това. Този факт бе скрит чрез финансова аргументация; чрез заемите ситуацията бе представена така, сякаш бъдещето подхранва настоящето. Но това, разбира се, е невъзможно; човек не може да яде хляб, който все още не съществува. Войната категорично показа, че чрез научната организация на производството е възможно да се поддържа съвременното население в достатъчен комфорт с малка част от работния капацитет на съвременния свят. Ако в края на войната беше запазена научната организация, която беше създадена за освобождаване на човешки ресурс за бойни действия и производство на боеприпаси, а работните часове бяха намалени до четири, всичко щеше да е наред. Вместо това старият хаос беше възстановен, тези, чиято работа бе нужна, бяха накарани да работят дълги часове, а останалите бяха оставени да гладуват като безработни. Защо? Защото работата е задължение и човек не трябва да получава заплата пропорционално на това, което е произвел, а пропорционално на неговата добродетел.

Това е моралът на робската държава, приложен при обстоятелства, напълно различни от тези, при които е възникнала. Нищо чудно, че резултатът е катастрофален. Нека направим илюстрация. Да предположим, че в даден момент определен брой хора се занимават с производството на игли. Те правят толкова игли, отколкото се нуждае света, като работят (да речем) осем часа на ден. Някой прави изобретение, чрез което същият брой мъже може да направи два пъти повече игли от преди. Но светът не се нуждае от два пъти повече игли: иглите и без това са толкова евтини, че едва ли ще се купуват повече на по-ниска цена. В един разумен свят всеки, който се занимава с производството на игли, щеше да работи четири часа вместо осем, а всичко останало щеше да продължи както преди. Но в реалния свят това би се сметнало за деморализиращо. Мъжете все още работят осем часа, има твърде много игли, някои работодатели фалират, а половината мъже, които преди са се занимавали с изработването на игли, са изхвърлени от работа. В крайна сметка има точно толкова свободно време, колкото и преди, но половината мъже са напълно бездействащи, докато другата половина все още са претоварени. По този начин се гарантира, че неизбежното свободно време ще причини нещастие навсякъде, вместо да бъде универсален източник на щастие. Може ли да се измисли нещо по-лудо?

Идеята, че бедните трябва да имат свободно време, винаги е била шокираща за богатите. В Англия в началото на деветнадесети век обикновеният работен ден е бил петнадесет часа за един мъж; децата понякога също са работели толкова, при обичайно дванадесет часа на ден. Когато досадните работници предположили, че може би тези часове са твърде много, им е било казано, че работата предпазва възрастните от пиене и децата от пакости. Когато бях дете, малко след като градските работници придобиха право на глас, някои официални празници бяха установени със закон за голямо възмущение на висшите класи. Спомням си, че чух една стара херцогиня да казва: „Какво искат бедните от празниците? те трябва да работят." Хората в днешно време са по-малко откровени, но нагласите са същите и са източник на голямо икономическо объркване.

II

Нека за момент да разгледаме етиката на работата откровено, без суеверия. Всяко човешко същество по необходимост консумира в хода на живота си определено количество продукция от човешки труд. Ако приемем, че трудът като цяло е неприятен, несправедливо е човек да консумира повече, отколкото произвежда. Разбира се, той може да предоставя услуги, а не стоки, като лекар, например; но трябва да осигури нещо в замяна на храната и квартирата си. До тази степен задължението за работа трябва да бъде допуснато, но само до тази степен.

Няма да се спирам на темата, че във всички съвременни общества извън СССР много хора избягват дори този минимум от работа, а именно всички онези, които наследяват пари, и всички, които се женят за пари. Не се спирам и на факта, че това, че на тези хора им е позволено да бездействат е почти толкова вредно, колкото това, че от работещите на надница се очаква да работят прекомерно или да гладуват. Ако обикновеният наемник работеше по четири часа на ден, щеше да има достатъчно за всички и нямаше да има безработица - ако се предположи наличието на много умерено количество разумна организация. Тази идея шокира заможните, защото те са убедени, че бедните няма да знаят как да използват толкова свободно време. В Америка мъжете често работят дълги часове, дори когато вече са добре; такива мъже, естествено, са възмутени от идеята за свободното време за работещите на надница, освен ако не е под формата на наказание чрез безработица, всъщност те не харесват свободното време дори за синовете си. Колкото и да е странно, макар че искат синовете им да работят толкова усилено, че да нямат време да бъдат цивилизовани, те нямат нищо против жените и дъщерите им изобщо да не работят. Снобското възхищение от безполезността, което в едно аристократично общество се простира и до двата пола, при плутокрацията е ограничено само до жените; това обаче не го прави повече в тон със здравия разум.

Трябва да се признае, че разумното използване на свободното време е продукт на цивилизацията и образованието. Човек, който е работил дълги часове през целия си живот ще се отегчи, ако изведнъж бъде освободен от този труд. Но без значително количество свободно време човек е откъснат от много от най-добрите неща. Вече няма причина по-голямата част от населението да страда от това лишение; само глупав аскетизъм, обикновено приет по подразбиране ни кара да желаем да работим прекомерно сега, когато нуждата вече не съществува.

В новото кредо, което контролира правителството на Русия, въпреки че има много неща, които са много различни от традиционното учение на Запада, има някои неща, които са съвсем непроменени. Отношението на управляващите класи и особено на тези, които контролират образователната пропаганда, по въпроса за достойнството на труда е почти точно това, което управляващите класи по света винаги са проповядвали на така наречените „честни бедни“. Индустриалност, трезвост, желание да се работи дълги часове за далечни предимства, дори подчинение на властта, всичко това се появява отново; освен това авторитетът все още представлява волята на Владетеля на Вселената, Който обаче сега се нарича с ново име, Диалектически Материализъм.

 

Победата на пролетариата в Русия има някои общи точки с победата на феминистките в някои други страни. От векове мъжете са признавали по голямата святост на жените и са ги утешавали за тяхната непълноценност, твърдейки, че светостта е по-желана от властта. Накрая феминистките решиха, че ще имат и двете, тъй като пионерите сред тях вярваха на всичко, което мъжете им казаха за превъзходството на добродетелта, но не и на това, което им казаха за безполезността на политическата власт. Подобно нещо се случи и в Русия по отношение на ръчния труд. В продължение на векове богатите и техните лакеи са писали във възхвала на „честния труд“, възхвалявйки простия живот, проповядвайки религия, която учи, че за бедните е много по вероятно да отидат в рая, отколкото за богатите, и като цяло са се опитвали да накарат работниците да вярват, че има някакво особено благородство в промяната на позицията на материята в пространството, точно както мъжете се опитваха да накарат жените да повярват, че придобиват особено благородство от своето сексуално робство. В Русия цялото това учение за съвършенството на ръчния труд е взето насериозно, в резултат на което ръчният работник е по-уважаван от всеки друг. По същество се правят възрожденски призиви за осигуряване на шокови работници за специални задачи. Ръчната работа е идеалът, който се проповядва пред младите и е в основата на цялото етично учение.

Засега всичко това е за добро. Голяма страна, пълна с природни ресурси, очаква развитие и се налага да се развива с много малко достъп до кредити. При тези обстоятелства е необходима упорита работа и вероятно това ще донесе голяма възвръщаемост. Но какво ще се случи, когато бъде достигната точката, в която всеки ще може да се чувства комфортно, без да работи дълги часове?

На Запад имаме различни начини за справяне с този проблем. Нямаме опит в икономическа справедливост, така че голяма част от общата продукция отива при малобройно малцинство от населението, много от чийто членове изобщо не работят. Поради липсата на централизиран контрол върху производството, ние произвеждаме множество неща, които не са необходими. Държим голям процент от работещото население без работа, защото можем да се откажем от техния труд, като караме другите да се претоварват. Когато всички тези методи се окажат неадекватни, имаме война: караме редица хора да произвеждат експлозиви, а редица други да ги взривяват, сякаш сме деца, които току-що са открили фойерверки. Чрез комбинация от всички тези устройства успяваме, макар и с трудност, да поддържаме жива идеята, че голяма част от ръчната работа трябва да бъде дело на обикновения човек.

В Русия, поради икономическата справедливост и централизираният контрол върху производството проблемът ще трябва да бъде решен по различен начин. Разумното решение би било веднага щом всички необходими и базови удобства могат да бъдат осигурени за всички, постепенно да се намалят часовете на труд, позволявайки на народа да решава на всеки етап дали да се акцентира повече върху свободно време или върху производството на повече стоки. Но след като са преподали върховната добродетел на упоритата работа, е трудно да си представим как властите биха се стремили към рая, в който ще има много свободно време и малко работа. Изглежда е по-вероятно те непрекъснато да изработват нови схеми, чрез които сегашното свободно време да бъде пожертвано в името на бъдещата производителност. Наскоро прочетох за гениален проект, предложен от руски инженери, за затопляне на Бяло море и северните брегове на Сибир чрез построяване на язовир при протока Кара. Възхитителен план, но той може да отложи пролетарския комфорт за едно поколение, докато благородството на труда се проявява сред ледените полета и снежните бури на Северния ледовит океан. Това нещо, ако се случи, ще бъде резултат от разглеждането на добродетелта на тежкия труд като цел сама по себе си, а не като средство за достигане до състояние, при което тя вече не е необходима.

III

Факт е, че преместването на материята наоколо  категорично не е една от целите на човешкия живот, дори все пак в някаква степен това да е необходимо за нашето съществуване. Ако беше иначе, бихме поставяли всеки моряк над Шекспир. Бяхме подведени по този въпрос по две причини. Едната е необходимостта бедните да бъдат доволни, което кара богатите в продължение на хиляди години да проповядват достойнството на труда, като същевременно се грижат за това самите те да останат недостойни в това отношение. Другото е увлечението по механизмите, задоволството и насладата, които намираме в смайващо умните начини, по които можем да променим земната повърхност. Нито един от тези мотиви обаче не е особено привлекателен за обикновения работник. Ако го попитате коя според него е най-добрата част от живота му, той няма вероятност да каже: „Наслаждавам се на ръчната работа, защото ме кара да се чувствам, че изпълнявам най-благородната задача на човека, и защото обичам да мисля колко много човек може да трансформира своята планета. Вярно е, че тялото ми изисква периоди на почивка, които трябва да запълня доколкото мога, но никога не съм толкова щастлив, колкото когато дойде утрото и мога да се върна към труда, от който произтича моето удовлетворение". Никога не съм чувал работещи мъже да казват подобно нещо. Те смятат работата, както трябва да се счита, за необходимо средство за препитание и именно от свободното си време извличат това, на което могат да се радват.

Би могло да се каже, че макар малкото свободно време да е приятно, мъжете не биха знаели как да запълнят дните си, ако имаха само четири часа работа от двадесет и четирите. Доколкото това е вярно в съвременния свят, това е осъждане на нашата цивилизация; същото не би било вярно в по-ранен период. По-рано е съществувала способност за лекомислие и игра, която впоследствие до известна степен е била блокирана от култа към ефективността. Съвременният човек смята, че всичко трябва да се прави заради нещо друго, а никога заради самото нещо. Сериозните хора например, непрекъснато осъждат навика да се ходи на кино и ни казват, че това води младите към престъпен начин на живот. Но цялата работа, която се влага в производството на кино, е почтена, защото е работа и защото носи парична печалба. Идеята, че желаните дейности са тези, които носят печалба, обърна всичко надолу с главата. Месарят, който ви снабдява с месо и пекарят, който ви осигурява хляб, са достойни за похвала, защото печелят пари, но когато се наслаждавате на храната, която ви предоставят, вие сте просто несериозни, освен ако не ядете само за да получите сили за работата си. Най-общо казано, се смята, че получаването на пари е добро, а харченето на пари е лошо. Като се има предвид, че те са две страни на една транзакция, това е абсурдно; може и да се твърди, че ключовете са добри, но ключодържателите са лоши. Индивидът в нашето общество работи за печалба; но социалната цел на работата му се крие в потреблението на това, което произвежда. Именно това разделение между индивида и социалната цел на производството затруднява хората да мислят ясно в свят, в който печалбата е стимул за индустрията. Ние мислим твърде много за производството и твърде малко за потреблението. Резултатът е, че придаваме твърде малко значение на удоволствието и простото щастие и че не съдим за производството по удоволствието, което то носи на потребителя.

 

Когато предлагам работните часове да бъдат намалени до четири, нямам предвид, че цялото оставащо време непременно трябва да бъде прекарано лекомислено. Искам да кажа, че четиричасовият труд на ден трябва да осигурява на човека базовите нужди и елементарните удобства на живота, а останалото време трябва да бъде негово, за да го използва, както намери за добре. Съществена част от всяка такава социална система е, че образованието трябва да бъде придвижено напред от сегашното си състояние, и трябва да има за цел, поне отчасти, да култивира усет и вкус, които биха позволили на човек да използва свободното време разумно. Не става въпрос непременно за високоинтелектуални или академични занимания. Селските танци са изчезнали освен в отдалечените селски райони, но импулсите, които са първопричината те  да се появят и развият като обичай, все още трябва да съществуват в човешката природа. Удоволствията на градското население станаха основно пасивни: гледане на кина, гледане на футболни мачове, слушане на радио и т.н. Това е резултат от факта, че активната енергия на хората е изцяло поглъщана от работата; ако те имаха повече свободно време, отново биха се насладили на удоволствия, в които се взима активно участие.

В миналото имаше малобройна класа, разполагаща със свободно време и голяма работническа класа. Класата, разполагаща свободно време се радваше на предимства, които не се кореняха в социалната справедливост; този факт неминуемо я направи потисническа, намали симпатиите към нея и я принуди да измисля теории, с които да оправдава своите привилегии. Това значително намали нейното достойнство, но въпреки този проблем, тази класа допринесе почти за всичко, което днес наричаме цивилизация. Тя култивира изкуствата и откри науките; тя написа книгите, измисли философията и рафинира социалните отношения. Дори освобождението на потиснатите обикновено се е инициирало отгоре. Без класата на свободното време човечеството никога нямаше да излезе от варварството.

Моделът на наследствено обуславената класа на свободното време без задължения обаче бе изключително прахоснически. Никой от членовете на тази класа не беше научен да бъде трудолюбив, а класата като цяло не беше изключително интелигентна. Тя може и да е създала един Дарвин, но срещу него трябва да бъдат изправени десетки хиляди селски джентълмени, които никога не са мислили за нещо по-интелигентно от лов на лисици и наказване на бракониери. В момента се предполага, че университетите трябва да предоставят по един по-систематичен начин това, което класата на свободното време създаде случайно и като страничен продукт. Това е голямо подобрение, но има и някои недостатъци. Университетският живот е толкова различен от живота в света като цяло, че мъжете, които живеят в академична среда, са склонни да не са наясно с заниманията на обикновените мъже и жени; освен това, начините им на изразяване обикновено са такива, че лишават мненията им от въздействието, което трябва да имат върху широката публика. Друг недостатък е, че в университетите обучението е организирано по такъв начин, че оригинално и иновативно мислещите вероятно ще бъдат обезкуражени. Следователно академичните институции, колкото и да са полезни, не са адекватни пазители на интересите на цивилизацията в свят, където всеки извън техните стени е твърде зает за неутилитарни занимания.

В свят, където никой не е принуден да работи повече от четири часа на ден, всеки човек, притежаващ научно любопитство, ще може да му се отдаде и всеки художник ще може да рисува, без да гладува, независимо колко добри са картините му. Младите писатели няма да бъдат задължени да привличат вниманието към себе си като продавачи на сензационни тенджери, за да придобият икономическата независимост, необходима за монументалните произведения, за които, когато най-после дойде времето, ще са изгубили вкуса и капацитета си. Мъжете, които в професионалната си работа са се интересували от някаква фаза на икономиката или управлението, ще могат да развиват своите идеи без академичната изолираност, която прави работата на университетските икономисти откъсната от реалността. Медиците ще имат време да научат за напредъка на медицината. Учителите няма да се мъчат да преподават рутинните неща, които са научили в младостта си, и които във времето може да се оказали вече неверни.

Преди всичко ще има щастие и радост от живота, вместо скъсани нерви, умора и диспепсия. Изискваната работа ще бъде достатъчна, за да направи свободното време приятно, но не толкова, че да предизвика изтощение. Тъй като мъжете няма да бъдат уморени в свободното си време, те няма да предпочитат само такива забавления, които са пасивни и празни. Най-малко един процент от хората вероятно ще посветят времето, което не е прекарано в професионална работа, за дейности с обществено значение и тъй като те няма да зависят от тези занимания за препитанието си, тяхната оригиналност ще бъде безпрепятствена и няма да има нужда да се съобразяват със стандартите, определени от възрастните експерти. Но предимствата на свободното време няма да се проявят само в тези частни случаи. Обикновените мъже и жени, имащи възможност за щастлив живот, ще станат по-човечни и по-слабо вторачени в целите си, както и по-малко склонни да гледат на другите с подозрение. Вкусът към войната ще изчезне, отчасти поради тази причина и отчасти защото войната предполага дълга и тежка работа за всички. Добронамереността, измежду  всички морални качества е това, от което светът се нуждае най-много, а добронамереността е резултат от лекотата и сигурност, а не от живот, прекаран в тежка борба. Съвременните методи на производство ни дадоха възможност за лекота и сигурност за всички; вместо това сме избрали да имаме прекомерна работа за едни и глад за други. До този момент ние продължаваме да бъдем толкова отрудени, колкото бяхме преди времето на машините. В това отношение сме глупави, но няма причина да продължаваме да бъдем глупави завинаги.