Когато бях ученик нямах възможността да си купя собствен компютър, затова ходех на кръжоци по програмиране и мечтата ми беше да програмирам собствена сложна и иновативна игра. След училище със съученици се отбивахме в един салон за компютърни игри(тогава още нямаше интернет кафета) за да играем на конзолни игри като Galaxian срещу жетони, единият от които струваше една сутрешна закуска в околните на училището заведения. За нас беше пристрастяващо да играем там тези игри, но поради финансови ограничения не можехме да играем твърде дълго. По нататък, когато вече се сдобих със собствен компютър доста се „зарибих“ по игрите, докато накрая ми попадна тогавашният хит „Caesar 3“. Много часове прекарах пред монитора, играейки тази игра, докато един ден, или по точно „денонощие и нещо“ поставих своеборазен и плашещ рекорд от около 30 часа непрекъсната игра.
След като после се наспах и дойдох отново на себе си, първата ми работа беше да деинсталирам играта, като през следващите дни подарих диска с нея на познати, с уговорката и изричното предупреждение, че тази игра е много опасно нещо. Е, това не ме отказа напълно от игрите, но такива ексцесии повече нямаше. Някакво предпазно „реле“ сякаш сработи в мен, своеобразен инстинкт за самосъхранение. Впоследствие преминах от „другата страна“ така да се каже, станах програмист и програмирах доста игри, но въпреки това никога не съм смятал(и продължавам да не смятам), че компютърните игри са пълноценно занимание.
Положението с днешните компютърни игри обаче е далеч, далеч по зарибяващо от това по време на моето юношество. От средство за забавление, макар и пристрастяващо, днес игрите са напълно обсебващ инструмент за шпиониране, изследване и зомбиране на всякакви хора от всички възрасти. Пристрастяването към съвременните игри е убийствено, дори и в буквалния смисъл. Известни са редица случаи на хора, умрели от изтощение или по други причини, породени от продължителен гейминг, от който не са могли да се откъснат, поради своята пристрастеност. Днес игрите не са допълнение към живота, за все повече индивиди те са вместо живота. Съвременните игри започват да посягат дори и на реалността. Играта „Pokemon Go!“ например превърна нормални възрастни хора в зарибени инфантили, прескачащи дворове и огради, в търсене на поредното виртуално същество, наречено Покемон, което всъщност съществува единствено на екрана на телефона им и в базите данни на компанията, създател на играта. Тази игра е първият масов опит за сливане на виртуалното пространство с реалността чрез игрови модел. Разбира се, различните проекти за добавена реалност съществуват и доста отпреди истерията на „Pokemon Go!“, но с тази игра IT компаниите изкараха хората на улицата и те взеха да си играят с тях.
Игрите все повече заприличват на една отделна реалност, която не само поглъща индивида, но го изследва и моделира, поставяйки го във всякакви сценарии и изпращайки всевъзможни данни за неговите действия и реакции на някакви отдалечени и незнайни сървъри. Никой не знае как и за какво се използват тези данни.
Коментар